Поклонник

П Ъ Т И Щ А Знаеш ли как плуват медузите? Събират в един площад безбройните си пътеки. Не боли, ако ги удариш по лицето– те смирено се носят. Само пътищата им парят. Пътят е винаги различен. Не всеки води до Рим. Само някои довеждат до спасение. Има благодатно трудни пътища, но и погубващо лесни. Понякога няма среден път. Слава Богу, ако знаеш накъде си тръгнал, който и път да поемеш, ще те опари. Така плуват медузите. И пътят затова е път, за да жили. Да напомня за себе си. Да повлича краката ти. Те стигат до дъното. Опиват се в морската вода. Събират съкровищата на дълбините. Отмиват годините история, цялото битие се разкрива в една картина. Извайва се от тинята животът. Ражда се. Винаги в червените кърви на зимата. Първите ни устни са винаги сини. Както и последните. От синьо до синьо най-ясно е в онази картина. Само когато изплуваш над синьото, можеш да видиш цветовете и. И цялото битие се разкрива.  П О М О Р И Й С К И Я Т ЧУДАК Медуз

Чисто. Чисти са градските улици. Чисто и просто не вдигат прах детски крачета. Просто може би само каменоломите. Работниците им понякога са най-добрите събеседници. Особено когато си тръгнал на път, но рейсове няма, и колите за стоп са в оскъдица по чистите пътища. Чисто и пусто е. Често можеш да срещнеш само каменоделците в камионите си да разказват потулените с дълбок прах истории. То преди повече от хиляди години, по време на  Големия прахов потоп , били засегнати от пустотата цели градове и всичките им площади от човешки умове. В радиус от цял световен живот. Та, оттогава засегнатите от явлението твърдят, че единствените спасителни убежища от усещането за пустота са амфитеатралните подземия на човешкото подсъзнание. Според последните проучвания обаче, в посочените убежища се увеличава значително количеството прах във все по-голям брой новооткрити пробойни ниши, които са родоначалници на... Простота. Представяш ли си каква конспирация? Прахта да роди простотата в чов

Колко от нас са ходили в него? Лесно ми бе да се влюбя в Никопол. Това си беше любов от пръв поглед. Залезът се къпе в бреговете на Дунав и докато ям най-вкусната риба, поглъщам славни истории на Никополското минало. Там, още по езическо време, живяла една целомъдрена девойка, чийто съпруг лелеял да пребъдва вечно красотата и човечността и. Умолявал той в гравюрите на надгробната и плоча, пътеката до гроба и да е винаги с цветя. Каквото заслужава да бъде запомнено, не остава скрито. Латинската плоча намира своя преводач на френски, а след това и на български – „Да, човече, молбата ти е изпълнена, български моми и дечица се грижат за алеята.“ А историята на Мария Искра – девойката, влюбила се във френски рицар, ранен в Никопол, през времето на турското ни робство, пропътувала с кораби до И италия, за да му намери лекарства; вече излекуван, тръгнала с него към Франция, сключила брак, макар орденът му да позволявал само безбрачие, отстоила дори правото на сина си за н

Може да сме различни, но борбата на сърцата е еднаква. Нима всеки път, когато се отчаяме, не приличаме на Юда, който е бил близо до благодатта Господня, без да отваря сърцето си, но покаянието му е толкова изяждащо, че накрая се самоубива. Колко пъти и ние се самоубиваме в прекомерна тъга? А като се повдигнем, и сме пак с Господа, си мислим - никога няма да се отречем. И сякаш любовта ни към Него, Животодателя, е безгранична, но ето идват и ни питат открито в очите . Или се заглеждаме в нещо около нас. Или подминаваме в задоволство някой беден. Ние се отричаме, не веднъж, не два пъти, а три, а може и повече пъти. Както се е случило и със свети апостол Петър, който обаче сега държи ключовете към рая.. И колкото и да е удивително това, че и в последния си земен миг, всеки човек има шанс да влезе в Царството Небесно, ако познае Царя. Нима не е също толкова удивително, че дори без личби да не можеш да прогледнеш за светлината, ако търсиш, дава ти се знака и разбираш. Както св

Най-много обичам през зимата да отварям чекмеджетата на летните спомени и да надниквам в тях, за да се стопля. Има спомени обаче, които сякаш са в най-малкото джобче на ревера на душата ми, дори не са забодени с карфица, о, от тях не боли, не знам как са прикачени, залепени ли са, да ме притискат не ги усещам, но никога не си отиват. Както казваше мама, "ненужните спомени се появяват само при нужда, а вечните си стоят на сигурно." А татко винаги шепнеше преди да заспим едни не съвсем понятни и до днес за мен слова. "В дома на Отца Му има много обиталища." (Йоан 14:2), казваше той. Не го разбирах съвсем. Само помня, че много държеше на етимологията на думите. С "об" започват думи, които показват обикаляне - облик, образ ("об" - около; "раз" - един; -- образ - около едното), образование - извайване на единия образ, общ, общност, обобщение... Нанизваха се тези думи в съзнанието ми, докато баба ме учеше как да меся и издърпваше нежно ко