Поклонник

Кратък наръчник с идеи за вдъхновение при униние Всеки път е различно, но всичко води към едно - да се свържа дълбоко със себе си и тогава сдуханото се издухва, а напоследък си стоя сдухана да видя какво ще стане ако не се опитвам да го преборя:), започвам да се моля или да чета акатист. многократното повтаряне на Радвай се ме оправя. или се шляя безцелно, май лежа на дивана и гледам някой филм, докато лигата ми тече, днес просто си забранявам да живея в неосъзнатост. тъгата и радостта са ми еднакво скъпи. и двете носят много и се наслаждавам, а ако мога, се смея, или плача.. познай сега какво правя, като те гледам 5-годишна, как гордо крачиш из къщи с едни големи, мадамски обувки на токчета!..., обещавам да ти кажа, но не сега - твърде сдухана съм, какво ли правя? ами обикновено ми е тъпо, тъпо, пък вземе, че ми мине, е, разбира се, трябват ми приятна книжка, весела компания.., обаче аз нямам право да се сдухвам! обикновено го пренасям на останалите в къщи. пък и нямам врем

Тази сутрин исках да полетя към планината. Беше ми тягостно, тъжно и тясно... Толкова тясно, че ръцете ми се сгърчиха от желание да мачкам. Купих пластелин и звъннах на Мая. И на нея и беше такова. Но ми сподели, че... не може да излиза, когато и е тъжно! Трябва да прави колажи! И папие маше, добавих. Затворих и си сложих обувките с токчетата. И вече ми беше по-добре. Замислих се - а какво ли правят всички други хора, когато им е тягостно? Пиша върху черни листи с бял писец, играя шах, говоря с най-близкия си човек, хващам гората, взимам топъл душ, свиря на най-ниските тонове на пианото, стрелям с лък, тичам, отивам на отдалечено място и крещя, изливам на лист всичко, което ми хрумва в момента, за да се разбера, чертая, драскам, драскам в тъмното докато гледам звездите, рисувам, лепя колажи, гледам замислено и драматизирам всичко; след това вземам важно решение за диетата си и го съобщавам на всички, правя си чай, кафе и започвам да си върша работата - рисуването,

- "Аз искам да те помня все така..." - Несигурна и небрежна? Ха.. - Не, истинска. Каквато си.  Истинска, каквато съм. Нима ти се осмеляваш .... ? Истинска... , каква съм? Дали той я беше видял преди самата тя да се беше видяла ? Наистина, често пъти го питаше - "Как твърдиш това?", а той отговаряше "Запомни. Никой никога не те е обичал като мен." Това още нищо не означаваше. Нищо. Тя не знаеше още, че някой може да гледа с очите на любовта. Изобщо. Какво ли знаеше тя тогава? ;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;; Баба ми беше католичка. Обичаше да гледа на карти таро, а след това да се моли. Таро, да се моли, цигара; таро, да се моли... Поне си мислех, че се моли. За тарото бях сигурна. На 3 бях когато на терасата излизаше с цигарите. Толкова неумолимо плачеше. 3 седмици подред. Вуйчо си отишъл безвъзвратно вследствие на епилептичен припадък. "Отиди да пушиш" и казвах. (само това я спасяваше от сълзите) А сега тя ме праща да се мол

И представете си сега: върви от лица. (покрай мъгляви краски на буря) Върволица. Истинска. (и ситни цъфнали пъпки)  На конци да се точи и завързва се в тихи викове.  (колкото и да е шумна гората, приспива тя и най-острия вик).                               "И... ето я нашата горна земя,                                ехо, ..." Тръгваме в този мъглив петък с няколко шепи деца, раници, любов към гората и приключенията. Не броя четвъртъка, който отделихме за всички приготовления. Срядата беше да се съберем да обсъдим идеите. Зародишът на това приключение се зароди май в понеделника.. Но с малките е лесно, те знаят законите на гравитацията и най-вече, че е безопасно и лесно да се лети. Хванеш ли ръката на исполините ... и готов си за летене.  Събираме се, тръгваме,  пристигаме. Без име ни посреща земята ни. Поименно преброяваме се. Олекват рамената от товарите. Земята е мокра, но... ние сме пазители на локвите. Можем да ги вардим цяла вечност ,