Вижданост
- "Аз искам да те помня все така..."
- Несигурна и небрежна? Ха..
- Не, истинска. Каквато си.
Истинска, каквато съм. Нима ти се осмеляваш .... ? Истинска... , каква съм?
Дали той я беше видял преди самата тя да се беше видяла? Наистина, често пъти го питаше - "Как твърдиш това?", а той отговаряше "Запомни. Никой никога не те е обичал като мен."
Това още нищо не означаваше. Нищо. Тя не знаеше още, че някой може да гледа с очите на любовта.
Изобщо. Какво ли знаеше тя тогава?
;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;
Баба ми беше католичка. Обичаше да гледа на карти таро, а след това да се моли. Таро, да се моли, цигара; таро, да се моли... Поне си мислех, че се моли. За тарото бях сигурна.
На 3 бях когато на терасата излизаше с цигарите. Толкова неумолимо плачеше. 3 седмици подред. Вуйчо си отишъл безвъзвратно вследствие на епилептичен припадък. "Отиди да пушиш" и казвах. (само това я спасяваше от сълзите) А сега тя ме праща да се моля в скришната стаичка...
В тази стая е доста пусто. Студено е някак и странно пусто. Няма никой. Никой. Когато аз влизам, не знам изобщо някой там ли е...
Да се моля. Имам нужда. Но на кого? Бащите са странна картинка за мене. "Отче наш" нищо не значи. Ама нищичко! Имам нужда от грижа. Моят баща се заключваше до сутринта с бутилката.
"Дали някого биеше?" Той никого не виждаше всъщност. Ако някой бе видял, със сигурност би го набил. Ако някой, едничък единственичък човечец, ако би видял той...
Никой. Никой. И в моята стая небрежна (сигурно тази дума идва от "безбрежие") няма никой. Студено е вече 3 месеца. Пари за парно нямам. От студ се сраствам с мебелите.
Те поне ме прегръщат.
;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;
И в този упорит студ... Някой да би се молил. Никой не би! Чувате ли? Никой! Защото никой не знае на кого да се моли! Не знае, няма телефонна кабина за тези работи. Нуждата те сварва винаги на необичайни места.
Представете си - да си вървиш и да ти се прииска да се молиш. Така както ти се прииска да ядеш или да ходиш до тоалетната, да ходиш. И да ти се примоли. Да ти се примоли и ... да не знаеш на кого! Ооооох .....
;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;
Не през декември е най-големият студ. Повярвайте. В началото на пролетта е. Тогава е оживено. Пълно е с хора. Хора, които ти се усмихват, които те стоплят, от които ти става миличко. Движат се по стъргалото, а ти държиш куклата и я люлееш в люлката така, както би себе си люлял, ако беше родител на самия себе си. Родител си на другите сега. Ако изобщо има други - те са част от тебе си.
"Къде са ръцете ми? Това са ръцете на майка ми и аз съществувам? Моите ръце са създадени? Но нали аз съм майка ми? Аз не мога да родя дете? А тя... тя е могла да роди? Тоест, аз съм родила? Родена ли съм някога въобще?"
Хората се пъплят с върволици. Хората ядат пуканки, правят обиколки, късат цветята от градинките, прегръщат статуи и на мене ми е топло, докато люлея куклата. Пускат стотинки в шапката. Радват се. Унасям се. Куклата започва своя танц. Издига се от ниското, поглежда към небесата. Почти я чувам за какво си мисли. "Нали и аз това си мисля?", казвам си.
Той ме прегръща. Обича ме, като че ли. Поне така се изразяват хората. Обич... ам те. Аз слагам стотинка от шапката на устните му. "Отново ли ще го казваш?" .... Но ме блазни безпощадно, защото кой ли ми го е казвал, кой ли някога изобщо го е мислил, а пък аз дали изобщо съм го чувала. "Единствено по филмите." Въпросът е в коя роля съм сега.
;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;
"Никой никога не те е обичал като мен." Кой смее въобще да ме обича? "Аз. "А ти видял ли си ме? "Видях те миналата година. Беше много красива. Оправяше си палатката така прилежно. (Аз палатка никога не съм разпъвал, нищо, че съм мъж.)"
А друг път виждал ли си ме?
(с очите на любовта)
Курва, промълви. И шкафът и встъпи настрани. Заспа в изнемогата си.
;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;
Митарят и фарисеят са вече в автобуса. Все така тихо и категорично. Влизат бавно и се срещат - всеки в своето безсилие. Няма съд срещу когото да скрие негодуванието си фарисеят срещу държащия кенче просяк с трептяща ръка. Трепери и въздуха от ругатните - “стой, остави ме, не спирате да искате помощ от другаде”, а митарят не проронва и дума. Само плахо моли за пощада, по детски загледан вече в мазното стъкло на прозореца, докато се кандилка в ритъма на бабуните по шосето и решително стиска кенчето. Друго не ще може да направи. Друго? В своето собствено безсилие?
Докато изведнъж не изопва лицето си в странна почуда, обръща се няколко пъти назад и чинно се покланя всекиму с усмивка. Прощава се и с последния непознат, а след това слиза от автобуса. Погледна и мен! (с очите на любовта?)
Фарисеят кръжи още - със строги очи, като че невидимо ги протрива, за да прогледне нещо или за да скрие влиянието на блещукащата Луна, която напомня за И него никой не вижда. Не че и митарят едва ли някой видя, но какво значение има - в това сляпо нижене по завоите един си тръгна прогледнал. И това бе достатъчно, за да заспя и аз, заедно с всички други, които между впрочем заспаха и тази нощ спокойно.
- Несигурна и небрежна? Ха..
- Не, истинска. Каквато си.
Истинска, каквато съм. Нима ти се осмеляваш .... ? Истинска... , каква съм?
Дали той я беше видял преди самата тя да се беше видяла? Наистина, често пъти го питаше - "Как твърдиш това?", а той отговаряше "Запомни. Никой никога не те е обичал като мен."
Това още нищо не означаваше. Нищо. Тя не знаеше още, че някой може да гледа с очите на любовта.
Изобщо. Какво ли знаеше тя тогава?
;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;
Баба ми беше католичка. Обичаше да гледа на карти таро, а след това да се моли. Таро, да се моли, цигара; таро, да се моли... Поне си мислех, че се моли. За тарото бях сигурна.
На 3 бях когато на терасата излизаше с цигарите. Толкова неумолимо плачеше. 3 седмици подред. Вуйчо си отишъл безвъзвратно вследствие на епилептичен припадък. "Отиди да пушиш" и казвах. (само това я спасяваше от сълзите) А сега тя ме праща да се моля в скришната стаичка...
В тази стая е доста пусто. Студено е някак и странно пусто. Няма никой. Никой. Когато аз влизам, не знам изобщо някой там ли е...
Да се моля. Имам нужда. Но на кого? Бащите са странна картинка за мене. "Отче наш" нищо не значи. Ама нищичко! Имам нужда от грижа. Моят баща се заключваше до сутринта с бутилката.
"Дали някого биеше?" Той никого не виждаше всъщност. Ако някой бе видял, със сигурност би го набил. Ако някой, едничък единственичък човечец, ако би видял той...
Никой. Никой. И в моята стая небрежна (сигурно тази дума идва от "безбрежие") няма никой. Студено е вече 3 месеца. Пари за парно нямам. От студ се сраствам с мебелите.
Те поне ме прегръщат.
;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;
И в този упорит студ... Някой да би се молил. Никой не би! Чувате ли? Никой! Защото никой не знае на кого да се моли! Не знае, няма телефонна кабина за тези работи. Нуждата те сварва винаги на необичайни места.
Представете си - да си вървиш и да ти се прииска да се молиш. Така както ти се прииска да ядеш или да ходиш до тоалетната, да ходиш. И да ти се примоли. Да ти се примоли и ... да не знаеш на кого! Ооооох .....
;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;
Не през декември е най-големият студ. Повярвайте. В началото на пролетта е. Тогава е оживено. Пълно е с хора. Хора, които ти се усмихват, които те стоплят, от които ти става миличко. Движат се по стъргалото, а ти държиш куклата и я люлееш в люлката така, както би себе си люлял, ако беше родител на самия себе си. Родител си на другите сега. Ако изобщо има други - те са част от тебе си.
"Къде са ръцете ми? Това са ръцете на майка ми и аз съществувам? Моите ръце са създадени? Но нали аз съм майка ми? Аз не мога да родя дете? А тя... тя е могла да роди? Тоест, аз съм родила? Родена ли съм някога въобще?"
Хората се пъплят с върволици. Хората ядат пуканки, правят обиколки, късат цветята от градинките, прегръщат статуи и на мене ми е топло, докато люлея куклата. Пускат стотинки в шапката. Радват се. Унасям се. Куклата започва своя танц. Издига се от ниското, поглежда към небесата. Почти я чувам за какво си мисли. "Нали и аз това си мисля?", казвам си.
Той ме прегръща. Обича ме, като че ли. Поне така се изразяват хората. Обич... ам те. Аз слагам стотинка от шапката на устните му. "Отново ли ще го казваш?" .... Но ме блазни безпощадно, защото кой ли ми го е казвал, кой ли някога изобщо го е мислил, а пък аз дали изобщо съм го чувала. "Единствено по филмите." Въпросът е в коя роля съм сега.
;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;
"Никой никога не те е обичал като мен." Кой смее въобще да ме обича? "Аз. "А ти видял ли си ме? "Видях те миналата година. Беше много красива. Оправяше си палатката така прилежно. (Аз палатка никога не съм разпъвал, нищо, че съм мъж.)"
А друг път виждал ли си ме?
(с очите на любовта)
Курва, промълви. И шкафът и встъпи настрани. Заспа в изнемогата си.
;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;
Митарят и фарисеят са вече в автобуса. Все така тихо и категорично. Влизат бавно и се срещат - всеки в своето безсилие. Няма съд срещу когото да скрие негодуванието си фарисеят срещу държащия кенче просяк с трептяща ръка. Трепери и въздуха от ругатните - “стой, остави ме, не спирате да искате помощ от другаде”, а митарят не проронва и дума. Само плахо моли за пощада, по детски загледан вече в мазното стъкло на прозореца, докато се кандилка в ритъма на бабуните по шосето и решително стиска кенчето. Друго не ще може да направи. Друго? В своето собствено безсилие?
Докато изведнъж не изопва лицето си в странна почуда, обръща се няколко пъти назад и чинно се покланя всекиму с усмивка. Прощава се и с последния непознат, а след това слиза от автобуса. Погледна и мен! (с очите на любовта?)
Фарисеят кръжи още - със строги очи, като че невидимо ги протрива, за да прогледне нещо или за да скрие влиянието на блещукащата Луна, която напомня за И него никой не вижда. Не че и митарят едва ли някой видя, но какво значение има - в това сляпо нижене по завоите един си тръгна прогледнал. И това бе достатъчно, за да заспя и аз, заедно с всички други, които между впрочем заспаха и тази нощ спокойно.
Коментари
Публикуване на коментар