По-дири на сърцето

Сърцето дири да поръси щипка време във всеки отрязък време. Та да се умножи, разточи, преумножи, разплуе или смачка дори; или замени с разтегната милисекунда друго време, поради спомен, копнеж, неотложност някаква.

Сърцето не търпи часовете, макар в ритъма на себе си да броди. Времето му е странно понятие - пространство, неузнаваемо до непостижимост.

Да, сърцето все нещо иска да постигне - по мембрани, помпи, кръв, артерии - но същевременно това единствено да е вече постигнато, осъществено, за това мечтае сърцето:

осъщественото да се е случило, 

да се случва, 

(и уверение да има, че)

ще продължи да се случва.

Едно вечно случващо се. Вечно битие.

Сърцето няма стремежи как. И какви ще бъдат или не: там промени, програми, разтърсващи събития, катализиращи явления, цикли на катарзис и очистване...

Важното е само това

вечно случващо се 

събитие 

в битието

да бъде пълнокръвно.

Не да има от всичко,

а да бъде всичко

и не да бъде всичко - и пошло, и прекрасно,

                и мерзко, и високо,

а да е всичко във всичковината си -

красиво и истинно.

Едно събитие в битието да бъде.

Едно битие.

Представи си, ми казва то,

в едно-едничко синьо да виждаш всичките му нюанси.

Някъде в мен има запечатана цяла картина с всички цветове!

И не спира да копае, рине, извозва, трансплантира: спомени, моменти, явления, събития...

Онази картина да намери,

макар в нея и за нея

да пребивава то

туптящо, лутащо и биващо

на този 

и на Онзи свят.