МЕЖДУ БИТИЕТО И НЕ.БИТИЕТО. ГРАДЪТ.

П Ъ Т И Щ А

Знаеш ли как плуват медузите?

Събират в един площад безбройните си пътеки. Не боли, ако ги удариш по лицето– те смирено се носят. Само пътищата им парят.

Пътят е винаги различен. Не всеки води до Рим. Само някои довеждат до спасение. Има благодатно трудни пътища, но и погубващо лесни. Понякога няма среден път. Слава Богу, ако знаеш накъде си тръгнал, който и път да поемеш, ще те опари.

Така плуват медузите.

И пътят затова е път, за да жили.

Да напомня за себе си. Да повлича краката ти. Те стигат до дъното. Опиват се в морската вода. Събират съкровищата на дълбините. Отмиват годините история, цялото битие се разкрива в една картина. Извайва се от тинята животът. Ражда се. Винаги в червените кърви на зимата. Първите ни устни са винаги сини. Както и последните.

От синьо до синьо най-ясно е в онази картина. Само когато изплуваш над синьото, можеш да видиш цветовете и.

И цялото битие се разкрива. 

П О М О Р И Й С К И Я Т ЧУДАК

Медузите, както знаеш, не нападат за удоволствие. Ако имаш намерение да ги прегърнеш, ще нарушиш усамотението им. Тогава ще им е нужно да се предпазят.

Бих ги нарекла монасите в морето, но те са всъщност стражите на съкровищницата на тайните.

Не могат да се молят медузите. Но могат да мълчат.

Когато стигнах в Анхиало, дн. Поморие, поех право към издирване на съкровищницата на града. Всяка съкровищница пази цветна картина, която прояснява нечия история.

Улиците бяха пълни в оживление. Разбрах защо медузите се крият винаги в дълбоко море. Тайна се крие с внимание. Но кое е ключето към нея, все още не знаех.

Затова реших, че трябва да намеря човек предпазлив и разумен. Само някой стълпник можеше да пази ключето. Към тайната на града, която да разкрие тайната на битието.

Намерих го до Яворовите скали. Брат му го нарича бай Георги, а за градските е Чудака. „Чудак“ беше добър знак, си мислех, та нали най-големите чудаци са вестители на истината?

Още един знак – оказва се, че Чудака е приятел с медузите. Събирал си е през годините, по тяхно благословение, монети и амфори от империите. „Но само тези, които не са от важно значение.“, обяснява ми той, без да заеква. Докато говори, неговата осанка ми напомня разклащащ се от дървояди дървен бюфет, побрал в себе си енциклопедичното знание на света. Наистина, всички негови възпитаници от града, от които и византийската принцеса, наричат Чудака „ходещата енциклопедия.“ Не случайно на беседката в полунощ, когато всичко останало утихне, набъбват откровенията, дебатите, философиите. Аз плавам покрай думите, за да открия ключето.

Чудака мълчи като риба. Медузите са просто медузи. Не са могли да предотвратят по-хлъзгавия от всички път на джина. Ключето се отваря само с бутилката. А глътките нападат стълпника и наместо да заеква както обикновено, той забравя дори името си..

Щеще да е твърде лесно без...

Зло. Подмолно зло. Ще се скрие и тъкмо когато облекчено въздъхнеш, то с още по-голяма сила ще те нападне, а защо не и прикове. Ако му позволиш, може и да те заличи. А после ще се радва безпощадно злорадо на дивия ти вик : „Помогни ми да се справя!"

Но не и Чудака. Той не търси помощ. Сигурен е, че светът е красив и всичко в него трябва да е красиво. Затова не бива да се заеква така грозно. А джинът е верен лечител. Чудака няма проблем. Поморие е раят на райските райове.

Но аз имам проблем.

Няма следа от ключето...

Т А Й Н А Т А НА Г Р А Д А

На утринта морската вода привлече краката ми до дъното. Плувах под разстланата слънчева светлина на гальовните вълни.

Нямаше и следа от тях - медузите ме заобиколиха изведнъж в кълбовидна мълния.

Първо започнаха странно шушукане, сякаш играеха на развален телефон. Шушукането премина в кикот, кикотенето – в плач и смях, а после дори се разви ураган от приглушен вой, докато накрая всичко отстъпи на симфонията на една прескърцваща, протяжна, безметежно бавна врата, тресна се и тя за миг и бум. Взривиха се. От половината медузи останаха само найлоновите им обвивки, които лениво се понесоха, блъскайки се деликатно и ефирно в новите водни течения, които подариха на морето.

Тези от тях, които останаха, спряха рязко при последния лъч на вечерната светлина, който донесе и блажената тишина. На небитието. В която аз прозрях картината, която търсех. Картината на величието. И се взрях в цветовете и.

Кафяво. Римският географ Страбон, роден през 63-тата година пр. Р. Хр. нарушава мълчанието относно града „след Месамбрия иде Анхиало, градец на аполонийците“. Поморие е между Несебър и Созопол. Това не е случайно. И трите са били гръцки колонии, създадени близо 5 хилядолетия преди Христа, които явно са воювали и взаимно са се подчинявали в разни моменти от историята.

Мраморно бяло. Стъпките на св. Андрей озарява поморийския бряг. „Проповедта на св. ап. Андрей и ап. Павловите ученици Теофанис и св. Мчца Севастиана не остава без резултат. Много скоро тя дава обилни плодове. Ние не знаем нито кога точно Аниало става епископски център, нито името на първия епископ. Твърде възможно е това да е станало през първите години след проповедта на св. ап. Андрей (...) християнската проповед на апостолите и техните последователи в ранната Църква завършвала почти винаги със създаване на църковна община. За да я обгрижат, много често апостолите сами ръкополагат епископи и клирици.“

Червено. „Когато св. Севастиана пристигнала в Анхиало, тя намерила ученика на ап. Павел Теофаниос, прегърнала него и братята му“. Така казва преданието.

А житието твърди, че Св. Севастиана, която проповядва и в Марцианопол (дн. Девня) е заловена от имп. Домициан. По време на мъченията, на светицата се явява св. ап. Павел с думите : „Радвай се и не тъжи, защото от тук ще отидеш в твоя град да изповядаш вярата си в Христа.“ И наистина, връщат я в родния и град, който отстои на 50 км от Константинопол – дн. Marmara Ereglisi, като минават през Анхиало. Привързана е към дърво и от тялото и режат парчета плът, хвърлят я на дивите зверове, но Бог по чудесен начин я запазва до край. Издава се заповед да бъда обезглавена. Тялото на светицата е хвърлено в морето, но е намерено, а от главата на св. Севастиана стават множество чудеса.

Златисто. Златната кръв на светците. През II и III век в ранната църква се заражда изкривеното учение на монтанизма. „Жив е Бог на небето, блаженият Сотас, епископ Анхиалски поиска да изгони демона на Прискила, но лицемерците не му позволиха.“ Третият събор в историята на християнската църква се свиква от св. Сотас в Анхиало. Първият е бил Апостолският събор в Йерусалим през 49г. когато се обсъжда дали християните да се обрязват. Вторият е във Фригия, Мала Азия и насочен също срещу монтанизма.

Синьо. Зародишът на християнството пуска дълбоките си корени и разцъфва в цялата си мощ. „Патриарх Йеремия от Анхиало е този, който през 1589г. издига в патриаршеско достойнство московския митрополит.“

„Доктор по философия на университета в Монако. Високо образован и много ерудиран, Василий III енергично работи за консолидиране на Цариградската патриаршия след идването си в Анхиало. (...) Василий III, вече като Вселенски патриарх, през 1925г. дава патриаршески титул на предстоятеля на Румънската православна църква.“

Оранжево. Бай Георги яде единствената си вафла за деня. Друго освен нея няма. Квартирантите му бутат пари в джобовете, а той им ги връща обратно под изтривалката. Вече трети ден чете дебела историческа книга. На вратата му се почуква. Синът му. За първи път от 5 години. Се стопява в обятията му. И раят тепърва започва.

..........

После живите цветове изчезнаха. Един е Този, Който може да ги дари. И винаги за малко. И винаги по малко.

А медузите пламнаха в тъмното. И като се озариха в светлина, изгоряха до малки точки на небето. Намигнаха ми чак над розовите ливади, а аз им обещах, че ще ти разкажа всичко, що ми предадоха. За останалото знае само Вседържителят.

цитати от В. Каравълчев - "Християнският Анхиало" http://karavaltchev.blogspot.com/2010/12/blog-post.html

https://www.youtube.com/watch?v=bp03zcuTA6E&list=RDMMbp03zcuTA6E&start_radio=1