Ето, пристъпвам в Божия дом. Канари от камъни няма под мен. Няма място за пиедестал и награди. Тихо са струпани камък по камък по Божия под. Между камъните е Червено море, Йорданската пустиня, езерата, през които са минавали влъхвите, прескачам ги, така както Божия народ е преминавал чудодейно над тях, подкрепен от Божията мишца. На камък лежи вярата ми. Още е скоро родена, милата, и се свлича по камъка като грахово зърно. Все някой ъгъл на камъка я подхваща в утробата си и я връща отново да стои там и да бди. Докато отново не заспи... Тежък камък е вярата. Или те строшава, или ти я придобиваш. “Камъкът, който отхвърлиха зидарите, той стана глава на ъгъла. Всеки, който падне върху тоя камък, ще се разбие, а върху когото падне, ще го смаже.” Гласът на Вседържителя може да е тих като капка, когато стъпките ти се лутат и падаш в дълбоки бездни, и отекващ тътен, когато е нужно завесата на душата ти да се раздере на две. Или повече. В притвора на храма минават с мен евреи
