Малките апостоли на Времето

И представете си сега: върви от лица.

(покрай мъгляви краски на буря)

Върволица. Истинска.

(и ситни цъфнали пъпки) 

На конци да се точи

и завързва се в тихи викове. 

(колкото и да е шумна гората, приспива тя и най-острия вик). 

                             "И... ето я нашата горна земя,

                               ехо, ..."

Тръгваме в този мъглив петък с няколко шепи деца, раници, любов към гората и приключенията. Не броя четвъртъка, който отделихме за всички приготовления. Срядата беше да се съберем да обсъдим идеите. Зародишът на това приключение се зароди май в понеделника..

Но с малките е лесно, те знаят законите на гравитацията и най-вече, че е безопасно и лесно да се лети. Хванеш ли ръката на исполините ... и готов си за летене. 

Събираме се, тръгваме, 

пристигаме. Без име ни посреща земята ни. Поименно преброяваме се. Олекват рамената от товарите.

Земята е мокра, но...

ние сме пазители на локвите.

Можем да ги вардим

цяла вечност,

ако някой не бе намерил отнякъде

розата.

И времето 

започва да пулсира 

във вените ни.

                          " ... ехо, 

                          Летен къшей."

е името и.

Няма нужда тук да влизам в подробности, а и какви могат да са те - за момента сме открили само самотно огнище, облечено в пепел, свежи, току-що отделили се кори с бляскава от дъжда дървесина, тук - там някоя и друга отровна гъба ...

и време.

в което...

Въжетата завързват люлките си.

Люлките задействат центробежните сили.

Дърветата свличат с един сантиметър небесата.

(Метърът открихме в дълбоката бразда на дънера).

Няма врагове по-големи от гъбите.

(Прекалено са сини, за да им повярваме.)

Закъщевяваме се - това е първата нужда.

(По-бързо от ескимосите през зимата.)

Там, в дъното на къщите са ролите ни.

(Лични възли ще завързваме.)

Докато го има времето, светът започва.

(Ние сме първите му жители.)

                        "... тя е горе над света

                         и много къщи си има тя."

Разбира се, всяка новооткрита земя пази тайните си. Ние усещаме благосклонността и. Първом я даряваме с име, както нам подобава, изпяваме и химн (текстът се досъчинява след всяко следващо новооткритие и нововъведение на територията), правим опити да я облагородим, доколкото тя и нашето време ни позволяват... Броим жълъдите, тичинките, влажните капчици по боровите връхчета, наситеността на ароматите измерваме до 10, косим тревата и опитваме се, наистина се опитваме да не я скубем.

До час са пригодени семейни огнища, нещо средно между хралупа и птичи двор, покрити цели с грижовно подредени сухи борови клонки. Определят се набързо кои са семейните начала, кои ще бъдат челяд и на кои родители, спорни проявления на човешката немощ се проявяват в диалози, изчислени и предвидени до последната секунда и сричка, решенията са не по-малко предсказуеми, но са прекрасно упражнение по благост и приемане. От време на време розата изчезва непристойно от определеното си място (това неминуемо кара времето да спре), отряди по откриването и се заемат бързо да я върнат обратно (иначе е ясно - нищо не може да се случи повече.)

Но ето че в някакъв момент слънцето преваля, или поне на мен така ми се струва покрай прозявките. Влагата става с една идея само по-настойчива, припомняща за себе си. Една исполинска ръка хваща най-малкото, розата оставяме да си почине, ситните ни крачки обръщат хода си.

(Въжетата вече са прибрани.)

По пътя обратно исполинската ръка разказва и ситни капки мокрят устата и:

"Така започнали живота си - като отброяват времето. Раздали всичко, което имат. Парите събрали за общото. Опънали шатрите си и залезите им станали общи. Гонени били, но запазени живи. Хулени, но били щастливи. Клеветени, но всички обичали. Животът им нижел се с времето и времето не спирало никога. Освен когато се молили - тогава и утехата идвала. Тази утеха била странна птица. Гнездела целогодишно. Излюпвала малки надежди и росици вяра. Вярата покълвала и се пъплела. Така се размножила, че нямало толкова дъжд на този свят, който да потуши нейния огън. Затова и ние носим кръстчета. Хайде, мъниче, покачи се на рамото ми. Ще те понося още малко преди да стигнем вкъщи."

Последват въпроси дали тази странна птица още гнезди у нас, кога можем да я видим, как да се приготвим, за да не я стреснем, тя ще поиска ли да се срещне с нас.. Наистина можем да и кажем нещо? И тя ще ни чуе? Аз искам мама и тате да са здрави! И баба и дядо, де.. И леля, и чичо, и Ая, и Благо... Аз искам летен къшей да стане процъфтяващ град. Как можем да накараме хората в града да не се карат?

Чува се обещание, че всичко това ще бъде разбрано. Ще видим. Ще можем. Ще бъде.

А аз си спомням как една вечер като малка заспах много трудно. (играта на време е най-уморителна, когато не свършва времето.) Въртя се в леглото и броят на завивките ми се увеличава с броя на завъртанията :

какво още да се случи в горната земя

1. да се изнамери хартията

(за писма до ангелите)

2. да се изобрети наблюдателницата

3. да се прокара водопровод

(чешма, кладенец?)

4. да се достроят къщите 

(материали....)

.......................

.........

....

78. .......

79. ...

И виждам Летен къшей просторен, цветен, шумен и тих едновременно, малък и голям по едно и също време, град на сенките, на старите срещи, на новите приятелства, братя се поздравяват, улиците миришат на билки, кладенецът пуска обилно водни потоци, към които кошутите притичват всяка вечер по залез слънце, а веднъж в годината тече и вино...