ПО ПЪТЯ НА МОЩИТЕ

Колко от нас са ходили в него?

Лесно ми бе да се влюбя в Никопол. Това си беше любов от пръв поглед. Залезът се къпе в бреговете на Дунав и докато ям най-вкусната риба, поглъщам славни истории на Никополското минало.

Там, още по езическо време, живяла една целомъдрена девойка, чийто съпруг лелеял да пребъдва вечно красотата и човечността и. Умолявал той в гравюрите на надгробната и плоча, пътеката до гроба и да е винаги с цветя. Каквото заслужава да бъде запомнено, не остава скрито. Латинската плоча намира своя преводач на френски, а след това и на български – „Да, човече, молбата ти е изпълнена, български моми и дечица се грижат за алеята.“

А историята на Мария Искра – девойката, влюбила се във френски рицар, ранен в Никопол, през времето на турското ни робство, пропътувала с кораби до И италия, за да му намери лекарства; вече излекуван, тръгнала с него към Франция, сключила брак, макар орденът му да позволявал само безбрачие, отстоила дори правото на сина си за наследие пред английския крал...

Ярък портрет на красива жена със силна воля.

А това, че Никопол е бил столица на България за две години преди падането ни под турско робство, напомнят останалите масивни порти на Шишмановата крепост над града.

Разходих се из улиците. Не съм очаквала, че мога да се влюбя в някой български град толкова. Не точно град, по-скоро върволица от удоволствия за сетивата – форми – скули, стълби, къщи, мостове – всички сгради се разперват като внушителни крила над една сълзлива река със сълзливо име – Сутлийка. Звуци – напускам тишината на река Дунав, за да проникна в града и ме посреща малкия гальовен звук на Сутлийката, хоп, една къща, хоп, друга къща – и ето, гора, извисява се нагоре, щурците пеят...

Но цветовете ми липсваха.. И тогава разбрах. Никога не съм разлюбвала някой град толкова бързо. Като почених да го прегърна и се отдръпнах. По-продължителен от гласа на ландшафта се оказа този на опустошително пустите сгради. И то точно на онези непотребни комунистически сгради, които гледат зловещо.

И сега ще ви разкажа за любимата ми сграда. Не, не е къщата, където се е укривал Левски. И този спомен пази Никопол.

А църквата. От нея направихме първите си стъпки към все още неотъпканите пътеки на маршрута по пътя на мощите на свети Иван Рилски. Пренасяни от рилски монаси, преминали пеша целия път от Търново към Никопол, през Враца, София, та до Рилски манастир, мощите са стигнали там през 1469 г. Рилските монаси носели раката с мощите първо на муле, но като стигнали до днешно Княжево, понесли мощите на ръцете си чак до Рилската обител.

Вървим, и пеем, молим се. Носим кръста и хоругвата на Св. Иван Рилски. Когато е препречен пътя, реката става нашата пътека. Когато лутането стане най-голямо, кравар се появява измежду шубраците. Дори и да чуваме колите от шосето над нас, имаме благодатта да джапаме в лилавата вода на чудно блато.
Докато танцуваме из тесните пътища с ръцете си, а краката ни вече летят, умовете упорито се борят да затиснат всички съмнения. За да изплува молитвата, още по-чиста и бисерна. Точно тя ни отвежда в храма на идното село.

Тамянът напоява душите ни. Свети Иван Рилски ни е довел до женица, която се готви за кръщение.

А аз потапям главата си в тихите води на съня. Пред мен стои само един образ - на онази река Осъм, на чийто мост тържествено пяхме. Знае се, че в Никопол монасите били посрещнати от народа, имало е всенощно бдение. А на следващия ден всички с неземна радост стигнали до река Осъм, за да изпратят монасите.

Но аз не сънувах. Тесните стъпки ме убедиха. Земята и небето са условни понятия.