НЕВИДИМИТЕ

Най-много обичам през зимата да отварям чекмеджетата на летните спомени и да надниквам в тях, за да се стопля. Има спомени обаче, които сякаш са в най-малкото джобче на ревера на душата ми, дори не са забодени с карфица, о, от тях не боли, не знам как са прикачени, залепени ли са, да ме притискат не ги усещам, но никога не си отиват. Както казваше мама, "ненужните спомени се появяват само при нужда, а вечните си стоят на сигурно."

А татко винаги шепнеше преди да заспим едни не съвсем понятни и до днес за мен слова. "В дома на Отца Му има много обиталища." (Йоан 14:2), казваше той. Не го разбирах съвсем. Само помня, че много държеше на етимологията на думите. С "об" започват думи, които показват обикаляне - облик, образ ("об" - около; "раз" - един; -- образ - около едното), образование - извайване на единия образ, общ, общност, обобщение...

Нанизваха се тези думи в съзнанието ми, докато баба ме учеше как да меся и издърпваше нежно конците на козунака. В шиенето най-добра бях в правенето на възли. Но все си мислех, че има нещо очарователно в развързването...

А баба пък не спираше да ми повтаря на тръгване, където и да отидех : "Бавно, полекичка, кротичко.." Връщах ли се от училище, все ме питаше как съм се справила. След всяко мое "да", тя почти прошепваше, сякаш повдигайки праха от някой стар скрин, куфар, ковчег.. (ноев може би...) "знаех си. молих се за теб." И тогава ставаше невидима.

Тази тема за невидимостта и до днес ме вълнува. Как така с цялата плътност на съзнанието си аз си спомням тези хора, каквито бяха тогава? Но на моменти те можеха да бъдат истински невидими..

Нито повече замъглени, нито по-малко видими. Истински невидими...

Този въпрос сам кара дори нозете ми понякога да си задават въпроси.. Ето, вървиш си, например, по улицата, а денят ти омеква. Краката ти се сриват, а слънцето нагарча. Тялото ти е тясно. Искаш да го разрежеш с ножица. Боде и без да режеш. Режеш и без да трепваш. Не трепваш. Вече си вцепенен от изнемога и безизходица.

Но един невидим човек си спомня името ти.

Не знаеш защо. Но вече си озарен от безмерно щастие.

Благодарен си. Но не знаеш откъде е...

Продължаваш.

Не след дълго...

Тръгваш по светлата улица. Слънцето сладни. На пода – капка мастило. Полагаш в нея черната си надежда. Тече лепкава черна течност в съзнанието ти, омайва те. Какво би направил, какво би се случило, ако...

Хоп, възможност да пробваш.

Цоп, затъваш в черната локва.

Тя е бездънна, се оказва. Лепне и смърди, тежи, натиска те надолу. Задушаваш се.

Вдъъъъх... И няма и следа от твоето потъване. Ти летиш.

Някой невидим е споменал името ти.

И всичко изчезва.

Докато не се препънеш пак, запознавайки се с многохилядни други някойовци по площада, всеки от тях бидейки потенциално невидим. 

Всеки може да е някой, и никой. Не мислиш ли? А какво ще кажеш за онзи момент, в който се разделяме след приятелска среща? В момента на срещата ти ми говориш. Говориш на мен, този някой, който познаваш. Аз те слушам с часове. Аз говоря, ти ме слушаш, редуваме се в някаква странна симетрия, трудна да се облече в думи и теории. И изведнъж, всеки поема по пътя си. Отиваме си у дома. Не те виждам с очите си, не те чувам с ушите си. Не знам дали ми говориш, дали си мислиш за мен.

Но вече е тъмно. Преди да положиш глава на възглавницата си, ти се обръщаш към Него, Творецът, Изворът на всичко. Началото и краят.

И изреждаш имената на онези някои. А Той ги познава, Той знае имената им, виждал ги е, виждал е лицата им, защото поне една сълза в този живот са проляли за Него.

Когато са получили така желания жених или първото си дете. Когато са видели майка си оздравяла. При срещата с дете на смъртен одър, което се усмихва към вечността.

Когато са ровили из чертите на съмишленика си и са му казвали, че го обичат.

И ти си невидим! Те не те виждат сега, всички тези имена на личности. Само иконата свети и в тъмното. Понякога си невидим и в ярък ден. „Господи, помилуй Петър, Андрей, Михаела...“

Това са те – видимите за Бога. Ти не ги виждаш сега, поне така както земната ни представа е отредила да въприемаме виждането, просто споменаваш имената им. Но Той ги вижда. Навежда се над тях с огромната си длан и леко ги отмества. Поотупва праха им и ги подбутва пак по пътя.

И в тази невидимост всички ние ставаме други. Поне мъничко други, де. Потокът на собствените ни мисли не спира съвсем, чудеса надали съумяваме да докоснем и сътворим, но чудеса в човешки дрипи биваме.

Само щом простенем или нашепнем...

„Господи, помилуй.“