Варничка и Бургазли

По устните се познават хората, казваше баба. По устните, не по очите. 

Има ги и дълги, разляти, стъпаловидни, с много зъби, с малко, има и устни като една, някои са сочни резени праскови, всякакви устни има на този свят. Ама не по формата, дарена някому, ще го познаеш какъв е, а устните ще му гледаш. Че и те душица носят. 

Някои се извиват лукаво, други се приплъзват свенливо, има и статуйки, те само тайно се разтварят; има, разбира се, и ненаситни, но и присвити в себе си и Бога, цъфтящи в разговори и молитви, или безкрайно зеещи, чакащи нова радост, била тя мила, тежка или сладостна, но всички, ама абсолютно всички носят всякакви товари, било и най-леките, и винаги, ама абсолютно винаги различно ги препращат към очите. 

Всеки човек е уникален. А устните му, начинът да се придърпват рязко, или много внимателно понякога, да попиват думите или да отразяват всеки жест, всяка болка, тревога, надежда, да се издигат, снишават, надолу, нагоре, всеки жест на устните е толкова различен. 

Ще ги гледаш по устните, Варничка. Туй е достатъчно. 

А Варнените устни бяха меки, присвити, и в повечето случаи внимателни, нежни, умело прикрили безкомпромисността си, понякога свенливи, но винаги откровени, целеустремени, усмихващи се винаги когато е важно, отсяващи, както пясъка, водораслите от тинята, така и камъните от брега, истината от лъжата, ненужното време от дълбоко нужното, разговорите за полза и разговорите за вятъра и на вятър. 

И защо и беше нужно да чува за него въобще, се питаше. Срещна се тя с грубиянина с нежно сърце, по чийто космат гръб децата рисуваха всякакви дами, пътечки, лабиринти и се покачваха, за да играят, докато дълбоките му очи потъваха в морето, за да могат те, дечурлигата, да се покачат още по-нависоко, чак до раменете му, та и, разбира се, на главата му, рошава и космата да се качат, да изтананикат песен, да извикат името си, да потърсят името му, докато устните му плават, за да търсят нови истории, нови деца, нови родители, нови възрастни, баби и дядовци, които да му споделят от солта на живота си (тревоги, съдбини и мъчнотии) и той да я стрие в златните си солници. 

Варничка не би и си помислила, че зад сочните устни на Бургазли се крие толкова много сол, която да бъде разказана, смляна през стомаси и сърца, през черното сито на пясъка му, на бедрата, по чиито гори не спират да избухват храсти; а и да беше чула и видяла, нямаше да разбере съвсем какви съкровища се крият в белите му дробове, в чревната му флора, а във водите му - мечтания и вълнения по нея и необятното небе, което все се опитва да достигне. 

Не че Варничка беше толкова високомерна, колкото заслепена от собствената си величественост, и то наистина величественост. Неоспорима величина, по която до такава степен никой не можа до ден днешен да се пребори, че дори всички безкрайни поеми на Бургазли за красотата и, не можаха да я събудят от унеса. 

И така до днес, не успяват да се срещнат, макар малко след Христа един свят Андрей да е слял водите им изпод ходилата си, за да ги роди в едно тяло. Христово.