Не и отива

На нея не и отива деменция. Чувате ли? Не и отива. На някои хора - да. По-мълчаливите, да кажем. Чиято срамежлива цепка на устните цял живот е страдала, че трябва да се отваря. И да говори за гълъби, хора и съдби, които никой не вижда. 

За гълъби тя не говореше. Освен че рецитираше стихотворения. И усукваше като гевреци теории от горчилките си. Че не трябват деца, понеже са неблагодарници. Че мъжете забравят бързо. А хората са страшни същества, по-зловещи от животни - могат да убиват, да лъжат и най-вече да забравят... 

Не и звъннах на Великден. Каних се и да я посетя. Да и купя бозичка, а тя да ми разказва, че има проблем с мивката; че циганите трябва да са на сапун; ах, като се сети как е живяла с мъжа си; че си готви сама; той бил разбран и хубав; да внимавам и аз; тя не мърда от леглото; нали трябва да пести за храна; но всичко е “бомба, хазяйке!” и да се смее, смее ли, смее.. сама на себе си, че има един куфар и може всеки ден да замине...

/Там, където никой не я очаква, колкото и тя да се надяваше./

Сега я гледат циганките. Тази, която можеше да живее навсякъде. В гората най-вече можеше. Че тя гората много я обичаше. И хората. Всекиго можеше да усмихне. И ние забравяхме, че има грижи по този свят. 

“Живей тук и сега. Бъдещето е мираж, а миналото е зад теб.”

И после още 1002 стихотворения, които бяха всъщност точна бройка 24. Като изключим приходящите, тепърва наизустени от някой неизвестен автор, публикуван в “Трета възраст”. После едно на френски, последвано от превод, който беше верен, макар и бъкел да не знае френски. Едно на руски. И после едно “ах, ей такава бях. Добра ученичка, ама и аз не знам дали нещо знаех.”

“Да знаеш, цигани трябва да сме ние. Няма какво друго да е. Щом бакърени съдове са правили там мойте дядовци. Нищо, че баща ми е индустриалец от Габрово. Ей, ама какъв напет беше. И оправен. Душа беше баща ми. А майка ми? С кравите, на нивата, а после слага токчетата като делова дама. Такава беше. И аз подир нея, сополанче някакво, се влача да работя. Ама голяма мъжкарана бях. Едно палтенце, помня, имах, и туй то. А сестрите наконтени, натруфени. По последна мода шивачките им шиеха дрехите. Дааа...”

Аз и затова сега съм такава оправна, като момче. А, красива! Виж ми камбата, каква камба си имам. Ама пак де, мъжете ме харесваха. И няма да се притесняваш, ти си добро момиче, ще си намериш и ти едно момче, макар че хич не ти е притрябвало...

Мария, не ти отива да си в тежест. Нескопосано прихваната от изнервени жени, изнервени и чужди жени. 

Ама и те деца си имат. Знаят какво е да тежиш. 

Не ти отива и да си и в някой ъгъл, понеже никой няма време за тебе. 

Мария, на теб най ти отива да летиш. Както и винаги си правила, подскачайки и възторжено разказвайки. 

Сега разбирам защо винаги когато в съня си летя, съм сигурна, че е истина. 

Благодаря ти, Мария. 

От сърце.