Ветрик и Ануля

- Заповядай у нас. Ще запаря чай от анасонова звездица. - прошепна само както той може и добави – Мина цяла вечност...

В думите му се таеше невъобразима носталгия. Не му остана време да осъзнае, че това е първата им среща.

Пътуваха цяла вечност. Както и поеха - тя се хвана здраво за ревера му, той протегна длани нагоре и леко се понесоха. А домът му бе едва на няколко дъждовни капки оттам.

Принебесиха се плавно. Нямаше нужда дори да стъпват. Първото нещо, което тя забеляза, бе бездънна мъглявина. Това не я смути ни най-малко. Той и се усмихна приветливо и тържествено разду дробовете си, за да разчисти масата, да очертае стените и проправи път към тесния коридор. В края му, учудващо дори и за него, вече чакаше отдадено ароматът на звездицата.

- Ти си още твърде бяла, крехката ми.. - тайнствено промълви той, докато и подаваше чая. - Ако би решила да останеш тук, цветовете ти ще се възвърнат.

- Харесва ми... - някак учудена сама от себе си отбеляза тя. Чувствам се сплотена, може би е време, наистина..

- Не ги оставяй да треперят от чакане... Колко време мина откак ги изваяха и сглобиха?

- Едно лето, пълно. Майсторът ме направи с много любов, не подозираше, че ще проговоря, а сега ръцете ми отмаляват.

- Заради цветовете е туй, гълъбче. Тялото ти се нуждае пълнокръвно да се напои. А на теб тук ти харесва..

- Тук има... Хм... Аз не съм сигурна дали знам ... Ветрик, ти чувствал ли си се някога жив?

- О , мила моя.. За един вятър самотата не е любимо занимание. Е, да кажем, успявал съм.. Нали това ми е работата - да галя, милвам, е, ако се налага – и да събарям. Като се замисля по ред на спомените си (а винаги е редно да слагаме всичко в ред), изпод крилете ми са минали къщи, сънливи лица, яростни мисли, тежки въздишки, болки в кръста, коленопреклонни молитви, пеещи птици, тревожни мушици, маршови стъпки, разкъсани души, отделящи се градове, гробове на светци, хиляди сълзи...

- А-ах! Как бих искала и аз да мога да плача.. - въздъхна тя, сякаш спомнила най-съкровеното си.

- О, миличка, това е твърде невъзможно за един вятър, камо ли за госпожица като теб. - някак категорично и все така вежливо отсече Ветрик.

- О.. нима? Нима и ти никога не си .. плакал ?! - вцепени се за миг тя.

- Хм... Плачът е самотно занимание, гълъбче. Не подобава на един вятър ...

- Но аз съм чела, че сълзите прииждат и от радост, от възхита, от благодарност. Тези сълзи не са самотни.

- Може би си права. Но тук е по-различно.

- Какво му е различното? - все тъй недоумяваше тя.

- Най-важното ръководно звено на хорските надежди е под краката ти, скъпа. Връзката на дясната ти обувка именно сочи към високотехнологичната планина с командния център за раждане, поддържане и възраждане надеждите на хората. Всеки служител е призван да се отдели от природата на човека, за да бъде напълно обективен и да успее безпогрешно... - това той каза все така кротко, но вече по-припряно и сериозно.

- Нищо не виждам от тази мъгла. - прекъсна го тя, повдигайки се в лудо любопитство. Но чакай, чакай, не разбирам. Вие отговаряте за надеждите на хората? Не са ли те тяхна собственост?

- Не ти е дадено все още да видиш, миличка. А впрочем, никое човешко същество не притежава надеждите си, гълъбче. Би трябвало това да си го чела.. Те се раждат в следствие на разни обстоятелства.

- Добре, а тогава кой контролира обстоятелствата?

- Обстоятелствата, драга моя, аз положително не знам кой контролира. Моята задача е да минавам през местата, посочени ми от главното командване, да вдъхвам надежда с определен код и да поддържам надеждата за посочено от мене време.

- Е, сега съвсем ме обърка! Надеждите си имат срок?

- О, това съвсем не е сигурно. На една надежда може да и бъде удължаван срока на полезно действие до самата смърт на човека.

- Все пак надеждите са с полезно действие. - въздъхна леко вцепенено и някак все още недоумяващо тя.

В този момент тя усети, че силите съвсем я напускат. Сглобеното и тяло се отпусна върху пухкавия облак и хлътна, сякаш политайки с облака, който я понесе в съня.. Ветрик я погледна, погледна облаците насреща и, погледна себе си за първи път, понечи да я завие, но потрепера от хлад, макар чаят още да разнасяше топлия си анасонов аромат. С хладината дойде и първата мисъл, която той сръчно, както винаги, с отсечено и машинално движение, опита да издуха. Но тя не бе единствената.

Ветрик отлично знаеше, че не е позволено да използва надеждните си сили към същества не-човеци. Бяха го предупредили милиарди пъти, а и той никога нямаше да забрави как всичките му въздушни частици вкупом се съединиха в капка за съгласие и той собственоръчно я запечата на документа за вярност към дълга.

Но някак нейното бледо лице отне част от тежестта на самотата му. Самотата, за която той никога не бе подозирал.

Ветрик наистина не знаеше какво ще се случи по-нататък, но вече конвулсивно напредваше с дъха си към нея и никоя частица въздух от собственото му тяло не можеше да го спре в този момент. А и никоя не се съпротивляваше.

Не му беше съвсем ясно коя е тя. Мислите му се завързаха на няколко здрави възела. Знаеше само, че е сглобена от човешки майстор, но я захвърлили в главнокомандването по ненужни вещи в града. Знаеше колко време може да издържи без никакъв цвят (отлично познаваше тази бледина). Може би най-много седмица... Беше чувал, че такива като нея не продължават дълго, дори и с цветове. Не намери за нужно да я завие. Прииска му се да я стопли сам. Хладината обаче го завладяваше настъпателно. Капки наченаха да се стичат по тялото му и да се превръщат в градушки, удрящи се в облаците под нозете му. В душата му взе да се свечерява. Това е удобно време за подредба на мисли или за изхвърляне на ненужните – помисли си той. Мракът обаче беше значително по-упорит и натежалите мисли се понесоха по течението му. Дъхът на Ветрик онемя от мрачната лавина, която заля устата му. После самият той като че ли се строполи.. или сгъна, не усещаше нозете си, нито виждаше облаците, камо ли спящата гостенка върху тях.

Ветрик не подозираше, че тялото му се е преобърнало, а тежките му, вече заляти с мрачен лед нозе се заиздигаха нагоре и главата му висеше надолу. Мракът като че ли точно на време нахлу в него, сякаш за да предотврати нещо от съществена важност. Ветрик не усещаше тялото си, не виждаше нищо пред себе си. Той нямаше как да знае и че спящата беше спасена. Дъхът му не достигна до нея.

Когато отвори очи, Ветрик успя да открои единствено очертанията на малък дървен стол, позлатен и някак древен. Не беше виждал никога такъв стол. Освен земните красоти и човешките животи, за чиито вкус той само подозираше, докосвайки се до тях мимолетно и озаряван от живителния им сок, Ветрик познаваше до последен детайл вкусът, мирисът и даже формата на всяко облаче на небето. Всички тези сетивни познания напълно задоволяваха неговата жажда за знание. Откровено казано, Ветрик не се беше замислял има ли нещо отвъд световете, които обитава.

Но ето че този нов свят определено се оказа съвсем непознат за всеки негов вкусов или зрителен рецептор. Дори му беше трудно да държи очите си отворени, защото всеки опит да погледне нещо освен стола срещу себе си, му носеше остра, режеща болка. Не му оставаше нищо друго освен да се отпусне. Това сияйно нищо пред взора му и присъствието на непридирчивия малък стол позволиха на Ветрик да усети, че е точно на мястото си. Дори му мина през ума налудничавата мисъл, че може би е повикан или самият той е повикал някого? Този въпрос го изненада, понеже Ветрик никога не си задаваше въпроси. Не само че той не се и интересуваше има ли други светове, той никога не беше поисквал да разбере защо е поставен на своя пост. Винаги усещаше дълга си да служи непоколебимо, вярно и акуратно. Това му беше достатъчно.

- Преди ... да я срещна. - сам пророни той и разцепи тишината с учудващо звънкия си глас.

- Добре дошъл, млади Ветрик. - се изтъркули благо приветствие, сякаш от самия стол.

- Здравей, ха! Да не би да се познаваме? - някак развълнувано отвърна той.

- Би могло да се каже. Аз те познавам.

- Хм. - Но Ветрик нямаше време да мисли за това сега. - Кажи ми, ти ли ме повика или аз повиках теб?

- Трудно е да се обясни, братко. Ако питам теб, би казал, че обстоятелствата така са определили.

- Ха! Обстоятелствата! Тъкмо и аз за тях се чудех...

- За да разбереш законите в света, първо ще е нужно да познаеш себе си. Ти тепърва започна да се чудиш защо съществуваш.

- Никога не се бях замислял за това преди..

- Не е било и нужно. Но вече е. Ти сам усещаш това.

Лицето на събеседника му се проясни пред взора му. Ветрик се въодушеви.

- Не те познавам, знаеш ли. Не съм те виждал, но ми се иска да ти споделя, че ако ще водиш разговор с мен, не знам дали бих ти бил полезен. Мисля, че нямам какво да ти кажа. Не съм сигурен, че ще кажа истината...

- Съмняваш се в думите си пред Ануля. И с право. Но не се обвинявай, сега дойде времето да разбереш всичко нужно.

- Нима ти знаеш нейното име?

- Ануля я кръсти още дърводелецът. Прекрасна кукла беше, всеотдайна и услужлива. Захвърлиха я не защото спряха да я обичат. Знаеш как е на война..

- Доста хора се бяха разбягали. Повечето вече намериха нов дом.

- А другите загинаха с мир в душите си. Надеждата, която им остави тогава, продължи да живее в тях.

- Нима е възможно? Срокът и изтече преди да заминат. Лично проверявах дали мога да влея нова надежда, но нямаше пропуск в главнокомандването.

- Всъщност, грешката ти е там, че го наричаш главнокомандване.

- А какво е тогава? Нали от там получавам поръчките си?

- Да, ти получаваш известия за своето служение, но това не значи, че там се взимат някакви решения. Вие, вятърните течения, имате служба, поставена от нас, а ние пък само изпълняваме службата, дадена ни от Нашия господар.

- Какво значи това? Дори вие ли не взимате никакви решения?

- Всички решения взима Нашия господар. Той държи всичко в ръцете си. Но хората управляват надеждите си.

Ветрик се облегна назад. Около лицето срещу него засия светлина, която не му изглеждаше позната. И странно, тя не го заслепи. Напротив, Ветрик усети как го залива вълна на пълен мир.

- Разбирам. - промълви вън от себе си той.

- Всъщност не ти е ясно още съвсем. До преди малко твърдеше, че ти и твоите управлявате надеждите на хората.

- Никой не ми е казвал такова нещо всъщност. Аз сам заключих...

- Защото надеждите си имат срок. Но нямат давност, това ти е убягнало. Надеждата се ражда в душите на хората и на човек му трябва известно време, за да изрисува, украси, за да я приеме истински в живота си, в мислите си, да я присвои, така да се каже. След това тя заживява своя живот в сърцето на човека.

- И не си тръгва оттам?

- Точно така. Иначе и човек не би бил жив.

- Винаги съм имал такова усещане, но се страхувах да споделя с останалите!

- Не е нужно това, съвсем не е нужно да им споделяш. Те не са си помисляли това, което ти твърдеше.

- Нима те знаят това, което ти ми казваш?

- Не съвсем знаят. Не биха го обяснили. Но със сърцето си те го знаят.

Ветрик не сънуваше, точно обратното, сякаш за първи път усещаше себе си. Рояк от въпроси нахлуха в съзнанието му, непрестанен поток от възли, които се развързват, възли, които се заплитат.. Искаше му се всичко да узнае, да ги спре да се заплитат, да ги разплете сам, а после да разбере цялата им история от конец до конец. В миг възлите заеха мирно свои позиции и очертаха два съвършени кръга, които се проточиха в елипси, нежно се издължиха, а краищата им заприличаха на пръсти, които ефирно се разпериха. Едва тогава Ветрик разбра, че срещу него стои момък с крила, наситено златни крила, по-наситено и от светлината около него. Ветрик усети рязко, че времето за срещата изтичаше. Осъзна, че не биваше да вижда повече от това, което видя, иначе щеше да ослепее. Затова се насили да изсмуче със сетни сили най-съкровените си въпроси, преди окончателно да се сбогува с ангела.

- Чакай, а какво ще стане с нея? - сякаш свестявайки се, промълви той.

- Ануля ли? Ти я доведе тук, където никой от нейните не е бил. Ще трябва да се научи на занаят. Например, да шие облачни одежди на надеждите, така ще придобие първите си цветове от окървавяването на пръстите и ще ти бъде вярна спътница в опаковането на надеждите.

- Опаковане на надеждите?

- Това е новата и длъжност. Какво очакваш? Че тя може да си тръгне оттук ли?

- Не знам. Мога ли да ти задам и друг въпрос?

- Питай, има още малко време.

- А ние защо не сме живи?

- И ние не сме живи, миличък. Ние сме създадени, за да живеят другите. Ние сме по-живи, ако трябва да сме точни. Защото човеците понякога са живи мъртъвци, особено когато се вайкат, злобеят – та те стават същински роби на черните си мисли!

- Ей, ами тогава, да не би да значи това, че и аз бях умрял преди малко?

- Няма истинска смърт, момчето ми. Дори Нашият господар не е умирал никак, макар че много хора така си мислят. Животът си продължава и след края на земния път. И след края на облачния.

- Значи ли това и че Ануля няма да умре?

- Разбира се, че не. И куклите никога не умират. Всичко, което е залегнало веднъж в сърцето на човек или на Бога, от любов живее.

- А ние винаги ли ще сме заедно с Ануля?

- Това зависи от вас. Ще трябва да сте много придирчиви един към друг. Ако имате съмнения, ще пропадате и пропастите по облаците, които можете да създадете, биха били опустошителни за цялото земно небе.

- Ами ако се случи така, че имаме съмнения?

- Ако така се случи, миличък, бъдете сигурни, че ние сме с вас и се грижим за вас. Ти можеш да идваш да ни навестяваш и ще взимаш за Ануля от макарата със златния конец, с него като шие, ще заздравява небесата и те ще стават все по-здрави, а вие – все по-доверчиви.

- Нима надеждата ще се роди и в нас? Нали тя е само за човеците?

- Вие сте изтъкани от надежда, глупаче. А Ануля има надежда в изобилие, толкова, че може да се къпете в нея, ако съумееш да я видиш с очите си.

- Ще направя всичко по силите си.

- А където не достига сила, ние ще даваме.

Това беше първата и последна среща на Ветрик с неговия ангел. Е, признавам, той беше забравил още няколко въпроса, важни за него, но нали беше тепърва навлязъл в света на питанките. Наложи се няколко писма да си разменят и макар че Ветрик не знаеше името на ангела, нито адреса му, беше достатъчно да напише : до Ангел. Винаги получаваше отговор.

А вие какво си помислихте, драги читатели? Че Ветрик и Ануля приличат на всички човеци ли? Не, мили читатели, ние всички приличаме на Ветрик и Ануля. А впрочем от любовта, тя съвсем се оцвети. И той съвсем се стопли, затова се наложи да живеят на юг, за да носи той топли ветрове на хората, а тя да тъче прохладни одежди за облаците.