ПРОБОДЕ МЕ, ГОСПОДИ


Прободе ме,
Господи,
прободе ме.
И сърцето,
що си ми дал,
ме прободе.
Сърцето,
що държиш
в ръцете си
и гальовно
поднасяш
по правите
пътища.

Сърцето,
що държа
в ръцете си
и не зная
за правите пътища.

Сърцето,
що знае за Теб
и нехае
за всички
прави
пътища.

Ръцете ми са порцеланови.
Да докосват, искам,
като истински.
Залепи ги, Господи,
сътвори ме.

Забравиха пръстта
и глината, от която са изваяни.
Ръцете ми. С които
все по-рядко се събирам.
Ръцете, които другите
не смеят да погалят...
Но най-вече Тебе.

Помилвай ме, Боже,
помилвай ме.
И пръстта ще затече
в увивката ми
и увивката ми ще те изрисува.
За да сме завинаги.

Коментари

Публикуване на коментар

Популярни публикации от този блог

По-дири на сърцето

Сърцето дири да поръси щипка време във всеки отрязък време. Та да се умножи, разточи, преумножи, разплуе или смачка дори; или замени с разтегната милисекунда друго време, поради спомен, копнеж, неотложност някаква. Сърцето не търпи часовете, макар в ритъма на себе си да броди. Времето му е странно понятие - пространство, неузнаваемо до непостижимост. Да, сърцето все нещо иска да постигне - по мембрани, помпи, кръв, артерии - но същевременно това единствено да е вече постигнато , осъществено, за това мечтае сърцето: осъщественото да се е случило,  да се случва,  (и уверение да има, че) ще продължи да се случва. Едно вечно случващо се. Вечно битие. Сърцето няма стремежи как. И какви ще бъдат или не: там промени, програми, разтърсващи събития, катализиращи явления, цикли на катарзис и очистване... Важното е само това вечно случващо се  събитие  в битието да бъде пълнокръвно. Не да има от всичко, а да бъде всичко и не да бъде всичко - и пошло, и прекрасно,                    и мерзко, и в
Прочетете още

МЕЖДУ БИТИЕТО И НЕ.БИТИЕТО. ГРАДЪТ.

Изображение
П Ъ Т И Щ А Знаеш ли как плуват медузите? Събират в един площад безбройните си пътеки. Не боли, ако ги удариш по лицето– те смирено се носят. Само пътищата им парят. Пътят е винаги различен. Не всеки води до Рим. Само някои довеждат до спасение. Има благодатно трудни пътища, но и погубващо лесни. Понякога няма среден път. Слава Богу, ако знаеш накъде си тръгнал, който и път да поемеш, ще те опари. Така плуват медузите. И пътят затова е път, за да жили. Да напомня за себе си. Да повлича краката ти. Те стигат до дъното. Опиват се в морската вода. Събират съкровищата на дълбините. Отмиват годините история, цялото битие се разкрива в една картина. Извайва се от тинята животът. Ражда се. Винаги в червените кърви на зимата. Първите ни устни са винаги сини. Както и последните. От синьо до синьо най-ясно е в онази картина. Само когато изплуваш над синьото, можеш да видиш цветовете и. И цялото битие се разкрива.  П О М О Р И Й С К И Я Т ЧУДАК Медуз
Прочетете още

Варничка и Бургазли

По устните се познават хората, казваше баба. По устните, не по очите.  Има ги и дълги, разляти, стъпаловидни, с много зъби, с малко, има и устни като една, някои са сочни резени праскови, всякакви устни има на този свят. Ама не по формата, дарена някому, ще го познаеш какъв е, а устните ще му гледаш. Че и те душица носят.  Някои се извиват лукаво, други се приплъзват свенливо, има и статуйки, те само тайно се разтварят; има, разбира се, и ненаситни, но и присвити в себе си и Бога, цъфтящи в разговори и молитви, или безкрайно зеещи, чакащи нова радост, била тя мила, тежка или сладостна, но всички, ама абсолютно всички носят всякакви товари, било и най-леките, и винаги, ама абсолютно винаги различно ги препращат към очите.  Всеки човек е уникален. А устните му, начинът да се придърпват рязко, или много внимателно понякога, да попиват думите или да отразяват всеки жест, всяка болка, тревога, надежда, да се издигат, снишават, надолу, нагоре, всеки жест на устните е толкова различен.  Ще ги
Прочетете още