КОРАБ ЗА ГЪРЦИЯ

До Гърция се стига бавно. С възглавница за платно, мачта - току-що сплетените ми сутрешни

плитки, весла, извезани от рими. Корабът се приплъзва плавно по чаршафите на Тракийско море. Не изглежда да полага голямо усилие, уверено се спира пред всеки гълъб (с желание да провери цвета, който носи в човката си), неволно прави по-дълъг престой на пристанищата, за да чуе глъчката на хората, протяга ръка към минувачи, заговаря се с вятъра...

- За какво пишат гръцките поети? - го питам веднъж.

- За любов и смърт. И продължава - В музика я вписват, но аз я загубих вече.

- Тя ще си дойде пак. Ще я намериш отново.

- Смъртта или жената?

- Музиката.

- Не непременно.

- Музиката винаги идва пак, не е невярна като смъртта. Музиката винаги е готова да помогне. Знаеш, има музика за всеки повод. Не ти е дошъл повода за онази музика...

- Може и да не е дошъл. А ако дойде, надали ще я чуя пак. Нима смъртта не е най-вярната спътница на човека? Само тя няма как да те разочарова. Тя винаги стои до теб и чака. Всичко останало, дори Бог, току се скрие или направо избяга.

- О... Сега се занасяш, ветре. Знаеш, че никой не е могъл да избяга от Бога, защо Той да ни бяга тогава? Като че през стъкло ни гледа и ни говори... Стъклото ние си го полагаме. Знам, че за теб е по-трудно да си го представиш това стъкло...

- И тъй да е, смъртта си остава най-вярната спътница на човека. Тя дебне да нападне, Господ те спасява, тя дебне, Той спасява, докато в един момент тя вземе връх или ти се предадеш като Яворов и чуеш настойчиво гласа и.. И дотук, повече не я срещаш. Това е кратката и роля.. Та тя на земята е най-вярната ти спътница. А музиката току ти омръзне, току я забравиш кога и как си я чул, току оглушееш, току умреш..

- Музиката е музика, докато я слушаш. После става тишина, размисъл, действие. Тя винаги е там за теб и не отказва лесно.

- С жената е по-зле: току ти ѝ омръзнеш, току тя те забрави, току тя умре.

- Може би не всички хора умират, ветре... Как мислиш? 

- Дори жена да е готова да роди Бога в утробата си, пак ще умре. 

- А може и да е ...

... жива? - отекна шепота на вятъра, като въздишката на всеки морски бриз, вдъхна от монотонния си дъх и ме понесе към островите на съня.