Изпратиха го
Изпратиха го сред вълните на морето. Както и бе посрещнат.
Можеше да ходи и по вода. Ако искаше. Можеше и искаше. Но не можеше наистина. Да ходиш по вода е невъзможно понякога.
Кръвта му течеше наопаки. Тя се стремеше към най-високото, но за него трябваше отскок от ниско. Скачането също е трудно понякога.
Пуснаха го свободно. Отпуснаха ръцете си и го предадоха на течението. То го отнесе.
Той се опита. Макар че накрая усилието беше голямо. Невъзможно голямо. От напора му не можеше да поеме въздух. Или още по-лошо - и въздухът течеше наобратно.
Оплакаха ли го? Безкрайно дълго. Единствената утеха е, че той е накрая утешен. В прегръдките на ангелите. Въпреки всички невъзможности.
Има Кой да види благочестивите дела през друга призма. Да изтупа фалшивия им прах. А може само той да им е скътан там. И един само отказ от фалшивото да е по-чист от тях?
Кръвта му течеше наопаки. Запомнете. И сама го понесе по течението. Нашите ръце бяха само свидетели. Как изгнива съкровището на сърцето. Сред толкова много вода.
И тя го чакаше. Да го погълне. Това прави всяка вода с нас. Такива игри играе.
Съкровището потъна. Сълзите не задвижват водата. Безмилостно изчезна. И само Единият, който всичко вижда, може. Може да понесе бисера на високо.
Ще му трябват само нашите усти, само. Какво си мислихте? Само нашите усти и словата:
“Помени, Господи, починалият с вяра и надежда за вечен живот Орлин...”
В любов.
Можеше да ходи и по вода. Ако искаше. Можеше и искаше. Но не можеше наистина. Да ходиш по вода е невъзможно понякога.
Кръвта му течеше наопаки. Тя се стремеше към най-високото, но за него трябваше отскок от ниско. Скачането също е трудно понякога.
Пуснаха го свободно. Отпуснаха ръцете си и го предадоха на течението. То го отнесе.
Той се опита. Макар че накрая усилието беше голямо. Невъзможно голямо. От напора му не можеше да поеме въздух. Или още по-лошо - и въздухът течеше наобратно.
Оплакаха ли го? Безкрайно дълго. Единствената утеха е, че той е накрая утешен. В прегръдките на ангелите. Въпреки всички невъзможности.
Има Кой да види благочестивите дела през друга призма. Да изтупа фалшивия им прах. А може само той да им е скътан там. И един само отказ от фалшивото да е по-чист от тях?
Кръвта му течеше наопаки. Запомнете. И сама го понесе по течението. Нашите ръце бяха само свидетели. Как изгнива съкровището на сърцето. Сред толкова много вода.
И тя го чакаше. Да го погълне. Това прави всяка вода с нас. Такива игри играе.
Съкровището потъна. Сълзите не задвижват водата. Безмилостно изчезна. И само Единият, който всичко вижда, може. Може да понесе бисера на високо.
Ще му трябват само нашите усти, само. Какво си мислихте? Само нашите усти и словата:
“Помени, Господи, починалият с вяра и надежда за вечен живот Орлин...”
В любов.
Коментари
Публикуване на коментар